Русия не вярва на никого!
В отношението на САЩ и донякъде на ЕС към Русия често прозира тенденциозност с базирани обвинения без доказателства. Коронният номер е да се обяви, че неизвестни хакери са атакували американски или европейски държавни и обществени структури, както и „видни депутати”, а техни избори рядко минават без руска намеса. Всяко предположение, че всичко това е дело […]
В отношението на САЩ и донякъде на ЕС към Русия често прозира тенденциозност с базирани обвинения без доказателства. Коронният номер е да се обяви, че неизвестни хакери са атакували американски или европейски държавни и обществени структури, както и „видни депутати”, а техни избори рядко минават без руска намеса. Всяко предположение, че всичко това е дело на „хора на Путин”, още във второто изречение вече се третира като безспорна истина. За доказателства почти не става дума. Проблемът е какви нови и то още по-сурови санкции да бъдат наложени на Русия.
Обвиненията към Русия за намеса в работите на други страни обикновено са голословни и хипотетични, разчитащи на неосъзната емоция.
Същевременно САЩ се намесват безцеремонно и при прозиращи икономически и/или политически интереси във вътрешните работи дори на страни партньори – например в Германия за прокарването на газопровода Северен поток-2.
Наглост е да се окачестви един проект с търговски характер като „лоша сделка” за Берлин и да се саботира, а открито заявената цел да е закупуване на американския втечнен газ.
Вашингтон проявява шизофренична потребност да има враг, който да сплотява неговите съюзници и да оправдава действията му. Всъщност ако прескочим „Студената война”, отново възниква многократно задавания въпрос (без отговор) как така през 1989 г. отведнъж бившите соцстрани се сринаха по „ефекта на доминото”, макар да имаха различна степен на социално-икономическо развитие и специфични проблеми?
Жалко, че когато някога дойде установеният пределен срок за разсекретяване на поверителни документи на ЦРУ и на Държавния департамент, светът ще е коренно различен и тогава поколението може изобщо да не го интересува какво е ставало някога, защото ще си има достатъчно свои актуални проблеми.
Какво стана с уверенията и гаранциите на САЩ, че след разпускането на Варшавския договор НАТО няма да се разширява на изток?
Сега Алиансът в стратегически мащаб е почти на прага на Русия.
Например през май започва голямо стратегическо учение на НАТО, което е насочено пряко срещу територията на РФ. Москва само да седи и да гледа какво ще се случи ли? – Това не е в нейния характер. А обръчът около нея се уплътнява. За какво например му е нужна на НАТО Черна гора, с нейния нищожен потенциал. А Северна Македония? Те могат да служат единствено като „инертен пълнеж” и елемент в пъзел като доказателство за „единна противоруска Европа”.
Ако в някаква степен е разбираема политиката на НАТО, то защо не се приема за естествен стремежът на Русия да се заобиколи с приятелски страни и да е инициатор на публични политически съюзи? Факт е, че Русия е изправена пред последователна и агресивна политика, насочена към проваляне на икономиката и цялостното развитие на страната, към създаване на проблеми по нейния периметър.
Както отбеляза Владимир Путин, това се прави „в крайна сметка, за да се отслаби Русия и тя да бъде поставена под външен контрол”.
Срещу РФ безспорно се води усилена информационно-хибридна война. Нейната цел, според самия руски президент, е „унищожаване на самосъзнанието, промяна, подмяна на менталната — цивилизационна — основа на обществото”. Често Русия е заклеймявана като „агресор”.
Ако това е истина, то коя страна е обект на агресията?
При една агресия автоматично нападната страна трябва да обяви „положение на война”, да алармира световната общност и да потърси помощ примерно от ООН.
Има ли такава страна в Европа?
На Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г. Путин „хвърли камък в блатото” на еднополюсния свят:
„За съвременния свят еднополюсният модел не само не е приемлив, но изобщо е невъзможен.”
Според руския президент, „САЩ са прекрачили своите национални граници във всички сфери: и в икономиката, и в политиката се налагат над другите държави”.
Думите му не достигнаха до неговите опонентите, никой от тях нищо не разбра, защото не се постара или просто не искаше. Например американският сенатор Линдзи Греъм отбеляза:
„Със своята реч той (Путин) направи повече за обединението на САЩ и Европа, отколкото ние бихме могли да направим за десетилетие.”
На него му пригласи външният министър на Чехия Карел Шварценберг:
„Ние трябва да благодарим на президента Путин, … който ясно и убедително доказа защо НАТО трябва да се разширява.”
Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър заяви, че идващата администрация на Байдън трябва да действа бързо за възстановяване на линиите за комуникация с Китай, които са се разпаднали през годините на Тръмп или ще рискуват криза, която може да прерасне във военен конфликт.
„Ако няма основа за някакви съвместни действия, светът ще попадне в катастрофа, сравнима с Първата световна война» — каза Кисинджър след последните избори в САЩ.
Кисинджър е известен като човека, разиграл „китайската карта“ срещу Съветския съюз. Именно той води преговорите от името на Никсън за отваряне на Китай към Запада през 1971 г. Не наближава ли времето САЩ да изпратят емисари в Москва, за да просят неутралитета й в борбата с Китай?
Руските бойни кораби не навлизат в Мексиканския залив в отговор на „приятелската визита” на разрушителя „Доналд Кук” в Черно море.
Около територията на САЩ няма пръстен от руски бази. Русия не е инициатор за военните конфликти в Ирак и Либия, не руски резидентури предизвикаха „цветните революции” в Африка и Азия. Тук е мястото за припомняне на интересен и с прикрит смисъл алогизъм:
„В САЩ не може да избухне „цветна революция”, само защото във Вашингтон няма американско посолство.”
Ето че дойде ред на Крим и Донбас, но с две припомняния: 1. Когато се случват катаклизми с големи не еднородни етнически или религиозни държави, често се появяват териториални конфликти, преминаващи дори във война. 2. България също се грижи според възможностите си за нашите етнически сънародници, останали в границите на чужди държави. Грях пред историята и пред потомците ни ще е да ги изоставим, но това е валидно и за Русия.
Крим е по-лесен за припомняне. Полуостровът с население почти 2 млн. жители има статут на република в състава на Украйна с отделно правителство. Това позволи неговият парламент да вземе решение съобразно с конституцията за провеждане на референдум на 16 март 2014 г. за отделяне на Крим от Украйна. Кримчани просто се възползваха от правото си на самоопределение, провъзгласено от ООН. И с Донбас нещата не са чак толкова заплетени.
След политическата криза в Украйна през февруари 2014 г. няколко радикални националистически формирования като „Правий сектор“ и „Свобода“ ултимативно поискаха пълна украинизация на страната, включително чрез ограничаване ползването на руския език, който традиционно е масово разпространен в Украйна. В крайна сметка Донецк и Луганск се самообявиха за автономни републики, които не признаха след Майдана новата власт в Киев. Централното правителство изпрати войски за потушаване на бунта на обща територия с население от почти 6 млн души, които достигнаха само до окопите на първа линия.
Там са и сега, но настъпи важна разлика: почти 1 млн жители на Донбас вече имат руско гражданство и всяка украинска инвазия ще застраши живота им. Година по-късно (2015) с посредничеството на Германия и Франция бяха приети Минските споразумения, които предвидиха задължителни местни избори в Донбас, възстановяване на държавната украинска граница едва след изборите и до края на годината промяна в конституцията за възможна децентрализация. До този момент нищо от това не е реализирано.
През септември 2020 г. руският външен министър Сергей Лавров обяви, че мирното уреждане на въоръжения конфликт в Донбас е невъзможно, докато несговорчивото украинско ръководство е на власт в Киев. Отново последва мълчание.
А в Русия се говори, че който отказва да преговаря с Лавров, ще разговаря с военния министър Шойгу.
Откровено казано, сегашната ситуация в Донбас е достатъчно изгодна за Москва. Границата между Украйна и Русия е 1576 км. Докато тлее конфликтът там, Украйна по статут няма право да стане член на НАТО и да пусне негови войски на своя територия, което неимоверно би притеснило РФ и създало допълнително напрежение.
Ситуацията в Донбас, колкото и да е ненормална, дава някаква сигурност на РФ и затова Кремъл е поел голяма част от битовете разходи на населението и общите потребности на армията. Москва публично оповести, че при офанзива на украински войски, тя ще окаже военна помощ на опълченците с въоръжение и с доброволци, както стана през 2014 г. НАТО и по-конкретно САЩ образно правят опит с голямата сопа да натикат Русия в ъгъла като лаещо куче и обясняват:
„Ами тя иска да ме ухапе!”.
Няма как да стане.
Русия представлява „самостоятелна бойна единица”, добре организирана, екипирана и подготвена, при това с много „дълги ръце”.
Москва не напразно похарчи милиарди в Сирия, за да може ефикасно да реализира отбранителната си доктрина на своя територия.
През декември 1941 г. разузнавателен патрул на Вермахта достигнал крайна спирка на московски трамвай. Скоро последвало всеобщо отстъпление, напомнящо за Наполеон.
Руснаците имат „хубавия” навик винаги да изпращат неканените си гости чак до дома им.
Навлизането през 1945 г. в Берлин е трето по ред за по-малко от 200 години. Германците помнят урока и доскоро Меркел изплащаше пенсии на руснаци, преживели блокадата на Ленинград.
Някога руският император Александър ІІІ споделил, че страната му има само двама верни съюзника – Армията и Флота. Разликата сега е, че Русия има вече още един застъпник пред Бога и пред НАТО – Путин прибави Въздушнокосмическите сили.
САЩ капитално грешат, като се опитват със сила да принудят Русия да коленичи.
Не е ли по-добре да се вслушат в мъдреца Кисинджър: по проблемните въпроси трябва да се разговаря! Байдън не прие предизвикателството на Путин за публичен дебат. Говорителят на Белия дом Джен Псаки съобщи, че Байдън по-скоро ще говори с починалия руски президент Борис Елцин, отколкото с Путин.
Думите й прозвучаха тревожно, защото тя вероятно добре знае здравословното състояние на Байдън. Накрая все пак може да се припомни, че Русия не иска да има врагове – тя остро се нуждае от европейски партньори за бизнес, от достъп до финансови и технологични пазари.
Европа е готова, без Великобритания и Полша.
Стоп-палката на САЩ обаче е пречка. Дали Ангела Меркел вече не се надява на растящите амбиции на Китай, съчетани със съответната военно-икономическа мощ, да отвлекат трайно вниманието на Байдън от Европа? Закономерно е след множество предателства от приятели и съюзници поради слабост или корист, Русия вече да не вярва на никого.
В много отношения тя наистина се капсулира. Какво може да направи Западът сега, за да я промени? — Москва трябва да получи категорични, недвусмислени и необратими гаранции за своята текуща и бъдеща сигурност.
Как обаче ще стане това, след като непредвидимите американци подир 4 години могат да изберат за президент някой наистина луд, пред когото Тръмп и Байдън ще изглеждат като цветенца?
Постскриптум: Поука за хората в света е, че трябва добре да премислят преди да изберат за президент комедиен актьор като украинския Владимир Зеленски, защото много рядко някой може да излезе напълно от своето артистично амплоа.
Автор: Ганчо Каменарски, Актуално