Последният терорист на СССР: защо Александър Шмонов стреля по Горбачов

Александър Шмонов е гостоприемен домакин. Още от прага той ми предлага чай, торта и разрешава, без да се събличам, да вляза и да седна там, където ми е удобно. Вярно, че няма къде да се седне: малкият му едностаен апартамент целият е затрупан с кашони със стари вещи, част от тях се намира дори върху единственото легло. Абсолютно не е ясно, къде Александър спи и се храни, защото и в кухнята няма къде да се стъпи.

В крайна сметка, аз разговарям с него прав. "Съвсем наскоро се преместих тук", обяснява Шмонов безпорядъка, след което споделя странните за 64-годишен пенсионер планове за бъдещето. "Преди месец продадох жилището си, с изкараните пари купих апартамент в нов блок, но той все още се строи, така че, временно живея тук, в квартира под наем. Щом строежът приключи, ще продам новия апартамент значително по-скъпо, отколкото съм го купил. Част от парите ще оставя за себе си, а с остатъка ще наема трима програмисти, които ще вдъхнат живот на моето изобретение".

Снимка: Руслан Шамуков / RBTH

Изобретението, над което Шмонов работи вече не една година, нескромно наричайки го "пробив", и което безуспешно се опитва да патентова, официално се казва така: "Методи за изобретателство, с помощта на които трима програмисти лесно могат да напишат такива компютърни програми, благодарение на които компютърът ще успее да открие много изобретения без намесата на човек".

Последният терорист на СССР има общо около двадесет подобни изобретения. И се опитва да ме запознае с всичките. "Метод за повишаване средната продължителност на живота за всички не-бизнесмени в Русия за една година два или три пъти". "Метод за значително намаляване броя и степента на измама на купувачите". "Метод за подобряване гражданите на страната и създаване на копия на хора за целта". И даже "Метод за подобряване сексуалните възможности на мъжете без използването на лекарства", обобщаващата част от който се състои от една фраза: "За подобряването на сексуалните възможности на мъжа този мъж трябва винаги (тоест, денонощно) да държи краката си разкрачени".

Всичко това показва, че за разлика от стрелялия по Леонид Брежнев Виктор Илин (предишния известен съветски терорист, който също така е бил осъден на принудително лечение вместо разстрел), за Шмонов лечението е имало тежки последствия.

Близнаците, които не се познават

И като цяло, техните истории са учудващо сходни. Както и Илин, Шмонов е роден в Ленинград (старото име на Санкт Петербург) и е бил напълно порядъчен съветски гражданин (завършва строително-архитектурен техникум, работи в завод като инженер) – до момента, в който не получава "прозрение". "През 1975 година, разказва Александър, след като Брежнев подписа Заключителния акт от Хелзинки, на територията на Съветския съюз временно престанаха да заглушават ВВС и "Гласът на Америка". Тогава аз за първи път чух истината за това, което се случва в СССР, за преследванията на инакомислещите, на дисидентите. И разбрах, че тоталитарният режим е ужасен".

Как най-големият терорист на СССР се озова на свобода

Както и Илин, Шмонов изпраща в Кремъл писмо-ултиматум с искане за преки общонародни избори за президент и парламент. И също точно така, без да получи отговор, решава да убие лидера на СССР. За да реализира плана си той заминава за Москва за честванията на 73-годишнината от Социалистическата революция, предвиждащи манифестация на Червения площад и приветствие на Горбачов от трибуната на мавзолея. "Казах на жена си, че отивам на вилата, да пооправя градината, но аз се метнах на влака – и в столицата".

Питам Александър дали не се познава с Илин? Санкт Петербург е, може би, единственият град в света, в който живеят в добро здраве едновременно двама бивши терористи, направили атентати срещу държавни глави. "Не, не сме се срещали, но аз, разбира се, съм запознат с неговата история", отговаря Шмонов, посочвайки основната разлика от стрелялия по Брежнев: "Аз не действах сам, имах съучастник".

7 ноември 1990 г., по време на честванията на 73-годишнината от Социалистическата революция. Отляво: Борис Елцин, отдясно: Михаил Горбачов. Снимка: Василий Егоров / Владимир Мусаелян / ТАСС

Предателството на приятеля

Шмонов се запознава със съучастника си в "Ленинградския народен фронт". В началото на 90-е, във връзка с рязкото влошаване на качеството на живота и появилата се възможност в медиите да се говори истината, в СССР назрява мощно протестно движение. В Москва и Ленинград се провеждат антисъветски митинги, на които се събират стотици хиляди хора.

"Ленинградският народен фронт" е обществена организация, която не получава официална регистрация. Тя настоява за демократизация на държавната система и наброява около две хиляди души. Шмонов постъпва в нея през 1989-а. През пролетта на следващата година, на едно от събранията, към него се приближава колега и му казва, че в случай на революция той има пистолет. "Тогава си и помислих за съучастник, признава си Александър – все пак сложно е сам да осъществя плана си".

Не се налага дълго да го убеждава. "Разбрахме се така: двамата се включваме в колоната манифестиращи, когато се изравним с Мавзолея, аз вадя оръжието (три седмици преди това Александър си купува ловджийска двуцевка – бел. ред.) и се прицелвам в Горбачов. Едновременно с това моят съучастник, за да не ми пречи никой да се прицеля, вади пистолета и осигурява никой да не се доближава до мен, в противен случай открива огън. Но когато се стигна до конкретни действия, той се изплаши, в последния момент продължи нататък с колоната манифестиращи. Аз извадих пушката и мен почти веднага ме засякоха. Докато махна предпазителя, докато се прицеля, някакъв сержант успя да дотича и да бутне цевта на пушката. Затова куршумите прелетяха над Горбачов. А след това върху ми се нахвърли тълпата..."

Питам Шмонов за странния му избор на цел: защо именно Горбачов, започнал перестройката, отворил границите и прекратил цензурата в медиите? Но Александър е непреклонен: "Той е пряко отговорен за смъртта на хората в Баку и Тбилиси. Курсът към свобода, който той обяви, не се спазваше от самия него. През 90-а аз три пъти бях арестуван за разпространение на листовки, в които единствено се призоваваше да не се гласува за членовете на ЦК на КПСС".

Полицията и минувачи задържат Шмонов на Червения площад. Снимка: Сергей Суботин / РИА Новости

Три месеца без сън

"Там лежах един месец – спомня си той, – а след това ме признаха за невменяем и ме вкараха в лудница, макар че аз действах напълно съзнателно. Просто не искаха от мен да правят народен герой, и ето – изкараха ме луд. И всичко това, независимо от това, че когато купувах оръжието, преминах всички изследвания и получих справка, че съм психически здрав".

За ужасите по време на престоя му в градската психиатрична клиника №6 Шмонов разказва учудващо спокойно. "Условията бяха като в концлагер. Абсолютно не се дишаше, всичките прозорци бяха заковани, помещенията не бяха проветрявани с години, на разходка никога не ни извеждаха, макар че това е задължително по закон. Аз написах оплакване до прокуратурата, в което описах условията на пребиваване. Главният лекар разбра за това, дойде при мен в стаята и ми каза в пряк текст: "Е, дръж се сега. Таблетките се отменят – минаваш само на тежки инжекции". Знаете ли какво е това модитен депо? Толкова е силно, че след инжекцията не можеш нито да стоиш прав, нито да седиш, нито да лежиш. Тялото ти постоянно получава конвулсии. А инжекцията действа един месец. След три месеца писах на майка ми: "Направи нещо. Говори с доктора, давай подкупи – само ме измъкни оттук". През това време почти не бях спал. В крайна сметка, не знам как, но тя успява да убеди доктора, повече да не ми бият инжекции. А аз престанах да се оплаквам от условията".

Живот в мъгла

Александър Шмонов по време на предизборната кампания, 1990 г. Снимка: репродукция / М.Шарапов / РИА Новости

За да може поне частично да се възстанови от "лечението", на Шмонов, според думите му, са му били необходими пет години. Но преди това трябвало да бъде изписан от клиниката. "Не знам какво ме спаси – казва той. – Баща ми беше началник отдел в милицията, полковник. Той ходатайстваше, пишеше писма до различни инстанции. След това аз писах до Елцин, когато той стана президент: "Уважаеми Борис Николаевич, през 1990 г. събрах двеста подписа във ваша подкрепа, моля ви да съдействате за облекчаване на участта ми". И тогава, на последната психоекспертиза (провеждаха се веднъж на половин година, и на мен винаги ми поставяха диагноза "делюзия", тоест "погрешна преценка, неподлежаща на разубеждаване"), аз реших да се престоря, че признавам грешките си – не трябваше, видите ли, да стрелям по Горбачов, разкайвам се. В крайна сметка комисията установи, че се намирам в състояние на ремисия. И ме изписаха". "А вие не си ли признавате грешките?", интересувам се аз. "Не, отношението ми към Горбачов не се е променило".

Но Михаил Сергеевич, който на 2 март ще навърши 86 години, няма за какво да се притеснява. Човекът, който желае смъртта му, е обзет вече от съвсем друго изобретателство.